Един-в-трима и Tрима-в-един

S9На какви въпроси ни навеждат тези думи? “Един-в-трима” и “трима-в-един” – дали това е просто главоблъсканица или е нещо, което засяга цялостното ни възприятие?

Учението за Троицата има нещо общо с нас самите. То носи практически последствия за собствената ни личност. Откъс от коптски ръкопис от тринадесети век гласи: “Животът започва с Троицата и неговият край, и неговата цел е Троицата”.

Всеки човек носи елемент на изключителност и оригиналност. С Божествените лица не е така. Всяко едно от тях е изцяло “отворено” към останалите, съвсем прозрачно и отзивчиво. Тази прозрачност и отзивчивост е обобщена в гръцкия термин perichoresis. Тази гръцка дума буквално означава “кръгово движение”, т. е. съпричастност, общуване, съжителство.

Нека сега погледнем към същия кръг, но разширен така, че да обхваща цялото Творение. Какво ми казва Троицата за мен самия?

Въпросът за същността на човека е един от най-древните в историята на човешката мисъл. Можем да го открием още в древноегипетската лирика, в шумеро-акадските легенди, в древногръцката митология и в свещените химни на инките. Този въпрос е тревожел мислители, въодушевявал е поети, подбуждал е към творчество музиканти и художници. Всяка епоха е давала по-малко или повече точен отговор, но и до днес човекът остава една наистина голяма тайна.

Древноизточната философия се опитвала да намери правилния отговор за същността на човека. Затова вниманието било обърнато към себепознанието. В свещената книга на индусите е записано: “И ако някой напуска този свят, без да е видял собствения си свят, то този свят подобно на непрочетена Веда или на неизвършено деяние не му носи никаква полза”. Древноегипетската мисъл също поставя самопознанието на вътрешния свят на човека като необходимо изискване.

Класическата гръцка философия в лицето на Сократ (ок. 469-399 г.пр.Хр.) издига като девиз надписа от Аполоновия храм в Делфи: “Познай самия себе си!” Това е един призив за осмисляне на човешкото съществуване и дейност. Най-способният ученик на Сократ — Платон — се спуснал към дълбините на човешкото битие. Според него венецът на природата притежава тяло и душа. Възгледът му за нематериалния елемент на човека е едно истинско прозрение в сферата на езическата мисъл. Душата, според Платон, е проста и безтелесна по своята природа; тя няма начало и край; тя слиза от света на висшето и се връща след смъртта на тялото отново там. Аристотел (384-322 г.пр.Хр.) виждал ролята на човека като “обществено животно”, т.е. като същество, което може да общува и съзнава необходимостта от съвместен живот със себеподобните си. До тази идея се доближава и Сенека (ок. 4 г.пр.Хр.- 65 г.сл.Хр.), но римският философ посочвал божественото милосърдие и надеждата за изкупление на човешката греховност.

С установяването на християнството философията издига постройката на възгледа за човека върху основите на вярата. Тома Аквински (1225-1274) е един от стълбовете в храма на християнската философия. За него човекът е “нещо, съставено от душа и тяло”. Подобно на Платон, той разглеждал душата като вечна и безсмъртна субстанция, която е независима от тялото. И още: “човекът се отнася към Бога като към някаква своя цел”. Тази цел обаче не се постига чрез разума, а чрез вярата на сърцето.

В Билията (Битие. 1:26) е казано:
„Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие”. Защо тук Бог говори в множествено число, казвайки “ние” и “наш”? Каквото и да е било първоначалното намерение на еврейския автор, християнските мислители от втори век нататък са забелязали в този откъс намек за Троицата. Трите лица на Троицата по този начин се разкриват като “съвещаващи се” преди да сътворят човечеството. Сътворението на човешката личност е “съвещателен” акт, общо дело на всичките три части на божествената Триада и образът Божи в нас следователно е Троичен образ.

Следващите думи от първата глава на Битие разширяват и задълбочават Троичния смисъл на образа: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (1:27). Божественият Троичен образ не е даден само на мъжа или само на жената, но на двамата заедно; той изпълва онова “между”, което ги обединява. Образът на Бог има пряк израз в рамките на човечеството. Той е образ, отразен във връзката между мъжа и жената, в онова първично отношение, което е основата на всички други форми на обществен живот. Само в едно междуличностно общуване може да се реализира триединното подобие.

Ако хората са сътворени по образа на Троичния Бог, то всичко, казано за Бога като Троица може да бъде отнесено към човешката личност. Трябва да разглеждаме Троицата, като крайната цел на личностните отношения. Разглеждайки думите на Св. Иоан “Бог е любов”, можем да допълним: “Човек е любов”. Бог не е себелюбива, а взаимна, споделена любов и това се отнася и за човешката личност. Бог, както казахме по-горе, е себеотдаване, съпричастност. Такава е и човешката личност, сътворена по Божи образ.

Като личности ние сме това, което сме, само в отношение с други личности. “Аз-ът съществува само в динамична връзка с Другия […] Аз-ът се формира в отношението си с Другия […] той получава битието си във връзката”. Няма истинска личност, ако няма най-малко две личности, които общуват взаимно; да си човек, означава да общуваш. След като взаимността е определяща за личностното, значи “Аз” има нужда от “Ти”, за да бъде себе си. Личното начало е или социално, или е нищо.. Мога да бъда напълно човек и напълно личност, само ако се съотнасям с другите по подобие на Светата Троица, ако се проявявам, както прави Бог, в отношението “Аз-Ти”. Няма да съм лице или личност, докато не застана с лице към другите, гледайки ги и позволявайки да бъда гледан. Съзнавам себе си като личност, а не просто индивид, само докато признавам на другите качеството им на личности. По думите на Св. Василий, “Кой не знае, че човешкото животно е опитомено и обществено, а не самотно и диво? Защото нищо не е по-присъщо на природата ни от това – да общуваме един с друг, да се нуждаем един от друг и да обичаме подобните си”. Всичко това е вярно, защото Бог е Троица.

Изваяна по образа на Троицата, човешката личност има братя и сестри. Тя казва – както в Господнята молитва – не “аз”, а “ние”, не “мой”, а “наш”. Да си човек, означава да споделяш. Щом вярваме, че Бог не е просто един, а един-в-трима, ние сме “отговорни за всеки и за всичко”.

Като разглеждаме човешката природа в светлината на Троицата, можем да отграничим индивида от личността. Въпреки че често се употребяват като синоними, в действителност между двата термина има същностна разлика. Когато говорим за индивида, имаме предвид човешкото същество извън всички останали, в неговата отделеност; човешкото същество като съперник на другите. Когато говорим за личност, лице, имаме предвид човешкото същество във взаимоотношение, в общение, в съ-работничество. Откъснат от другите, насочен единствено към себе си, несвързан, всеки е индивид – статистическа единица, но не истинска личност. Именно нашите взаимоотношения ни правят личностни. Една личност е възможна само когато са възможни всички останали, само когато светът е споделен. По този начин персонализмът е пълната противоположност на индивидуализма. Именно общуването по подобие на общуването на лицата на Св. Троица отличава личността от индивида. Не индивидът, а личността е образ на Троицата.

“Да бъдат всички едно – казва Иисус в първосвещеническата си молитва към Отца – както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно […] за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство” (Иоан. 17:21-23).

Възхищавам се от смелостта, с която хората се наемат да говорят за Бога и се опитват да докажат съществуването Му. В религията, както и във философията, строго научното доказателство е немислимо. Човешкото мислене е ограничено и не може да обхване неограничения Бог. Алберт Айнщайн казва: “Виждам часовника (т.е. творението), но не мога да си представя часовникаря” (твореца).

От опит знаем, че всяко нещо има своя причина. Ето как Исак Нютон изразява това: “Удивителният ред във Всемира може да се припише само на едно могъщо и премъдро Същество”.
Говорим за логика в устройството на Всемира. Логика, която преследва определена цел. Излиза, че над Вселената властва разум. Библията казва за този Разум: “Защото всяка къща се строи от някого; а Тоя, Който е устроил всичко, е Бог” (Евр. 3:4)”.

 

Бр. М.М.

Ложа “Филипополис”

За спойката помежду ни

В краткото си изложение искам да Ви провокирам, като наблегна на спойката помежду ни - ХОРОСАНА . В строителството Хоросанът се използва като спойващо вещество, получаващо...

Close